Шпионирането

Никога не съм била особено дискретна. Ако някой има важна тайна, най-добре да я крие от мен. Ако пък го сърби езика, тогава да не ми се сърди, че я изслушвам. Такова е било винаги твърдото ми убеждение по отношение на тайните.
Добре, имам склонност да шпионирам, признавам си. Не познавам жена, която да не е същата като мен. Бих отишла и по-нататък, като кажа, че дискретността при жените представлява пречка при комуникацията.
Да си представим само: жена открива пощенска картичка с ръчно нарисувано сърце на нея, адресирана до приятеля й, и не я прочита. Болезнено.
Да си представим само: жена вижда отворен календар на любимия си и не се информира за срещите му следващата седмица. Да се замислиш.
Да си представим само: жена намира на бюрото му незатворен плик с надпис "лично" и не поглежда какво има вътре. Или пък чува, че мобилният му казва: "Нови съобщения в гласовата ви поща", и не отваря пощенската му кутия. Напълно неженски, напълно нереалистично.
Лично за мен шпионирането може да бъде за порицание, ако оставяш следи. Никога не бих късала неотворени пликове, никога не бих чела чужди имейли, ако я няма функцията " Запази всички нови", никога не бих търсила в портфейла му подозрителни квитанции, ако не съм сигурна, че в момента спи дълбоко.
Не, не съм недоверчива. Просто съм любопитна и искам да изживея нови приключения. Шпионирането доставя удоволствие, защото при него можеш да откриеш нещо, което след това няма да ти донесе никакво удоволствие.
Логика, която най-вероятно не може да бъде разбрана от всеки.
Най-често обаче откриваш, че в действителност мъжете нямат кой знае какво да крият. Но това не означава, че са напълно верни. Такова понятие не съществува - напълно верен мъж! Не!
Или ако го има е така, защото едва ли някоя друга, освен теб го иска.